Дурмитор – ден трети

Завръщането

Минаха почти две години от предишната ми публикация…

Период на много мислене, преценки.. дали изобщо да продължа да пиша тук…

Сложно за обяснение…

Но в крайна сметка, макар и много късно, реших да завърша тази история.. дали ще има други …

Ми знам ли ….

___________________________________________________________________________________

Утрото – слънчево …

Небето – синьо…

Какво повече може да иска човек, когато се събуди в планината…Е, за вас не знам… ама на мен си ми е достатъчно, стига и кондицията ми да е добра.. или поне приемлива …

И сега е момента да ви въведа в подробностите на театъра (както казват военните), в който се разигра епичната битка водена от мен с мишока нощес….

Въпросните две къщички бяха това.. По голямата, е мястото в което спах.

Ето поглед и от към входа :

А интериора бе това :

Разположение на силите :

Раницата ми виси от тавана, аз на нара, мишока под нара. В ляво под нара ясно се вижда оставения боклук.. Малко по дълбоко има цели две пълни пликчета. Там някъде се бореше мишока с въпросната бутилка. Вижда се, че и върху нара има изгорени дърва и бутилка вода.. Нея я взех и изхвърлих долу.. Не.. не под нара, а в долината. Дървата просто ги изхвърлих навън.. Но това под нара – не се заех да го чистя…

Събрах си багажа и излязох навън. Закусвах на същите камъни, които си бях нагласил като столче и масичка предната вечер. Започваше поредния хубав ден и просто бях благодарен на късмета си.

Тръгнах.. Малко се позалутах за пътеката, защото явно минаваше през един селскостопанско изглеждащ терен, позаграден и с някакви разнебитени постройки. Първоначално реших, че не е от там, но после след внимателно обмисляне приех, че все пак е от там. Прескочих дребната оградка и преминах през терена.. Оказа се така.. От другата му страна продължаваше маркираната пътека.. На следващата снимка се вижда покрива на една въпросните постройки.

От тук започна едно сравнително стръмно изкачване към отсрещната страна на долината където ме очакваше следвашия висок връх, последния включен в моите планове. С набирането на височина, гледките все повече се отваряха.

По едно време се обърнах и с изненада установих, колко високо над мястото, където нощувах се бях качил. Ей онези червени петънца са покривите на мишия заслон. Не ги виждате ?

Ми увеличете снимката…

Отсреща по склона ясно се вижда пътеката, по която бях дошъл предната вечер. Изворът, от който налях вода е някъде над езерото в горния край при клековете.

Така, макар и уморено (усещах вече понатрупана умора), неусетно стигнах ръба на хребета. От тук трябваше да тръгна към третия първенец, който исках да посетя – връх Терзин Богаз. Реално на него се излиза като се последва ръба на билото. Проблема беше, че преди върха имаше един много тесен участък с дълбоки пропасти от двете страни. Както вече споменх, изпитвах известна умора. Раницата ми беше тежка и бях сам. След кратък размисъл реших да я оставя преди ръба. Не исках да ме дръпне и да залитна. Така наруших едно от правилата си.. но нали за това са правилата …

Оставих раницата на една полянка и внимателно преминах по ръба. Помествам снимка за да представя точно терена. Снимката е правена от върха, след като вече бях преминал.

На масива в ляво ясно се вижда пътеката по която бях се изкачил на ръба. Също така ясно се вижда и ръба водещ към върха. Тесния участък малко се крие от туфата трева, но явно малко ме е мързяло да отида на малко по добро място за снимане.

Някъде на въпросната туфа трева, закрепих по-късно фотоапарата и направих традиционното ми за връх селфи.

Започнах да слизам.

Скалната стена срещу мен беше впечатляваща. Определено беше катерачен обект. Дори като атракция ми беше препоръчан един алпийски бивак, който се вижда на следващата снимка. Той е една червена тенекиена постройка. След кратък размисъл реших, че тенекиени къщички хич не ми се гледат и за това го отрязах от дневния план.

На връщане от върха обаче се оказа, че съм снимал въпросния участък.. Е.. пак не от най добрата перспектива, ама ..

И тук някъде се натъкнах на плочата на млада словенка загинала на този ръб при изкачване. По късно стана ясно, че моя хазяин, като спасител, е помагал за свалянето на тялото долу. Изключително тъжни са тези плочи, още повече когато става дума за толкова млади хора. Това винаги ми напомня, че тук сме на гости и сме тук, само защото планината се е съгласила да ни допусне до себе си. Напомня ми да съм смирен (или поне да се опитвам), да подхождам с респект към планината и да съм благодарен за това, което получавам от нея.

Поех по пътеката водеща надолу. Тя плавно подсичаше склона и слизаше в долината. Скоро бях доста близо до алпийския бивак. Тъй като явно беше атракция, реших поне да го снимам малко по-отблизичко, след като нямам намерение да го посетя.

Постепенно започнах да губя височина, а долината на Жабляк ставаше все по близка.

Навлязох в зоната на клековете. Не бяха гъсти и пътеката много красиво и приятно минаваше през тях.

На следващия кадър ясно се вижда интересната растителна аномалия в региона. След клековете следва пояса широколистна ратителност, вече с пожълтели есенни листа. Под него беше пояса с иглолистни дървета. Малко объркващо за моите сетива, не ето на – реалност.

Така скоро вече бях в широколистната гора. Макар и кратка, те бе много красива и преминаването през нея бе едно истинско удоволствие в слънчевия ден.

Уви .. твърде бързо свърши. Лично аз бих предпочел да си щъпуркам цял ден в тази гора. Но вече бях в иглолистната гора… Не че беше по грозна.. Някак, онези есенни багри, стопляха душата по друг начин… Иначе и тази гора си беше хубава.

А и в нея се гушеха едни полянки мамещи изморения пътешественик да прилегне и да подремне… не е работа. Как устоях, честно не мога да си спомня.

Постепенно надолу влагата в гората се увеличи и се появиха едни ярки зелени мъхове, приятно радващи окото.

И така неусетно, докато слизах, Черното езеро проблясна през своловете на дърветата пред мен.

Скоро му се насладих в пълния му блясък.

Ей там от горе, от планините в облаците идвах. Малко е сюрреалистично, като го погледнеш така ..

Черното езеро е основна атракция в областта. Около него има пътека и е основна цел на излетите на гражданството и туристите в Жабляк. И има защо. Пътеката и гледките са много живописни и разходката е наистина удоволствие.

Изглед към горната земя, сниман от долната …

Управата на парка се беше постарала там където може и трябва, да добави своя щрих към красивата местна природа.

Като цяло разходката ми покрай езерото беше един много приятен и красив завършек на едно много хубаво ходене из Дурмитор. Бях уморен, но и много доволен. Слизането беше ясно, почти бях се прибрал, така че хадех бавно и се наслаждавах на гледките.

И да не си помислите, че така завърши деня…

Ако сте го направили – ще сгрешите..

Истинската награда беше в края на езерото в посока Жабляк, под формата на дървена кръчмичка с тераска… Свалих раница, опънах морно тяло.. Е.. ако се и сервираше, нирваната щеше да е пълна, но събрах сили да отида до бара.. Бирата беше студена и вкусна…

И познайте, дали изпих само една?

Когато станах за да се прибера в базата все пак, слънцето започваше да се крие зад върховете в чиято компания прекарах последните 3 дни. Вдигнах фотоапарата и …

От там нататък нещата бяха прозаични.. Слязох по пътя към Жабляк, или по точно по пътеката, вървяща покрай него. Намерих отбивката и пътеката водеща към квартала на моя адаш. Колата ме чакаше на мястото си, адаша ми се зарадва, даде ми моята си стая. С кеф се изкъпах и слязох да хапна.

Адаша малко не повярва, че съм минал целия начертан от него маршрут. Подадох му фотоапарата да разгледа снимките и да прецени. Изгледа го, изцъка с език и ме погледна с уважение. Няма да крия, че ми беше приятно. Освен това и снимките явно му харесаха, защото ме помоли да му ги копирам. Нямах нищо против, но се разбрахме да го направим сутринта. Така, че има шанс да ги видите на някоя брошура, рекламираща кварталчето на адаша.

Хапнах и се прибрах да спя. Беше приятно да легна в удобно легло, но някак си ми беше тъжно, че съм свършил, че няма и още един ден..

Но май така е винаги.