В сърцето на планината
Излязъл сънен от палатката на следващата сутрин, изумено разглеждах остатъците от лед по бивак-сака.
Да си призная.. това хич и не бях го очаквал… След кратък размисъл по въпроса, реших да оставя появяващото се слънце да се разправи с леда и се захванах със сутрешния тоалет.. Отделих му минималното необходимо време, след което се запретнах с подготовката на закуската и чашата с живително топло кафе.
А времето беше все така хубаво и небето все така синьо.. Какъв късмет…
Ободрен от хапването и топлината на кафето (и може би не на последно място, от кофеина който се вля във вените ми) тръгнах бодро към хижата. Там рейнджъра ме посрещна приятелски, черпи ме един чай и с чувство на неудобство ми посочи един ценоразпис, според който трябваше да платя някаква такса. Не беше нещо притеснително, а и той искрено се зарадва когато му оставих евро и нещо за бира. Колко му трябва на човек.
На интернационалната смесица от сръбски и руски посолен с български се разбрахме, че и той ще ходи в моята посока и се уговорихме да тръгнем заедно. Зарадвах се.. Щеше да ми е приятно да походя с един местен печен планинар.. а и той си беше симпатяга. Така че тръгнах да си събирам багажа.
И тук е момента да поместя една снимчица на бивака ми, вече разтопен и изсъхнал под галещите лъчи на слънцето (какво клише, а?).
Избрах снимката където бивак-сака е на фона на хижата. Дори се вижда и гърба на рейнджъра до левия и ръб. Така може да добиете впечатление за мястото на нощувката ми.
Като добре трениран индивид си събрах чевръстичко багажа и бях готов за действие. Скоро с рейнджъра крачехме по пътеката по която бях дошъл предния следобед. Човека поддържаше едно доста добро темпо. Вярно, че нямаше раница, но си ходеше доста добре. По изненадания обаче беше той, след като установи, че му поддържам темпото без проблем. Така в добър ритъм напреднахме бързо нагоре. И когато по някое време се обърнах, хижата и езерата бяха останали вече доста назад и надолу..
В един момент се оказах в нова за мен територия.. Пътеката трябваше да се изкачи към прямката водеща към съседната долина. Отклонението беше доста стръмно, и рейнджъра ми го показа с явно удоволствие, очаквайки моето стъписване. Но аз като гърмян и патил заек, само свих рамене и закатерих в указаната посока.. Яд ме е, че точно този пасаж не го снимах, макар че с познавателна цел една снимка щеше да е доста на място.. Но .. Уви..
Не след много време вече бяхме на прямката… Хижата беше станала като точица там някъде долу.. Кадъра е като предния.. само където перспективата е по висока..
И тук трябваше да се разделим с моя спътник. Пътят ми продължаваше в посока Боботов Кук, а той щеше да ходи някъде по сипеите да търси диви кози и да ги брои. Макар и за кратко, добре си походихме двамата. Разделихме се приятелски, пожелавайки си хубави неща на странната смесица от езици, на която общувахме. За изпроводяк го помолих да му направя една снимка.. Ето това беше моя първи и единствен спътник в Дурмитор :
Отново бях сам..
След прямката се оказа, че трябва да прекося на ширина една доста красива долина, цялата изпъстрена с нагънати пластове… Отново намалих скоростта за сметка на спиранията за съзерцание и снимане..
Преминах през горната част на тази красива долина и започнах отново да се изкачвам в посока към Зелени вир. Той се падаше някъде под връх Боботов Кук. Излизайки от долината се оказах във властта на върхове далеч по сурови на вид, от другите покрай които минавах до сега.
Така постепенно крачейки с равномерен ритъм стигнах и въпросния Зелени вир, а той изглежда така :
Около него има няколко доста удобни тревисти места за къмпиране. Освен това има и извор с питейна вода, така че тук би било едно много удобно място за преспиване. Ето го и знака за извора, като на заден фон се вижда едното място за палатка.
Реално от Зелени вир започва изкачването към Боботов кук. С набиране на височина, отново се отвориха гледки към долините с нагънати пластове и аз естествено не се стърпях да реализирам още няколко фотоса.. Да си призная както снимането им, така и съзерцанието са доста пристрастяващи.
Подминавайки плочата на загинал тук алпинист, стигнах до ръба, от където реално започва самото изкачване на Боботов кук.
Приближавайки ръба попаднах на много интересна гледка. Банда врани (някакъв алпийски сорт явно), се възползваха от идващия от моя страна възходящ поток и се засилваха от срещуположната долина и стигайки ръба се издигаха рязко нагоре и се рееха с голямо удоволствие.. Сигурно е голям кеф.. завидях им.. За съжаление не можах да ги снимам, защото като наближих, те прекъснаха това интересно занимание, кацнаха и ме загледаха любопитно…
Обикновено (както бях чел в пътеписите) доста хора си оставят раниците тук и изкачват Боботов кук почти без багаж.. Определено е по-лесно, но аз реших да не се разделям с верния си другар и да го кача до върха.. Хем щеше да стане и по-истинско. Така че закрачих нагоре.. И тук срещнах следващите си двама живи човека в Дурмитор. Определено идваха от върха. Поздравихме се и се разминахме всеки в своята си посока.
Качването към Боботов Кук не е лесно, но и не е нещо извънземно. Има застопорено много метри въже което да пази и облекчава големия туристопоток. Хубавото, че гледките наоколо са много красиви, и реално аз не усетих толкова изкачването, защото спирах да зяпам и да се наслаждавам. Тук е и мястото да поместя традиционната снимка от върха.
Трябва да уточня, че не пропуснах да се запиша в книгата намираща се в тази метална кутия. Не че нещо, ама суета..
И тук имаше едно много интересно пиле с размера на врабче. Много отракано и напористо. Абе направо си кацаше в краката ми и едва ли не кълвеше връзката на обувката ми.. И всичко това до момента в който насочех обектива на фотоапарата към него. Правех го с какви ли не хватки, но винаги ме усещаше и се изнасяше бързо доста на далече. В момента в който изключвах апарата, отново се появяваше около мен, пак така нахакано и нагло. Така и не успях да го снимам..
Искам да поместя и една снимка на пътеката излизаща на върха.. Просто да си представите за какво идва реч :
Ето и малко красиви гледки от върха..
На горната снимка се вижда мъничка част от Черното езеро – основна атракция на Жабляк. Реално утре там щеше да завърши моето преминаване през Дурмитор.
Ех.. а рано сутринта тръгнах от хижата, която на следващата снимка почти не се вижда .
На върха прекарах доста време, така че в крайна сметка не беше зле и да слизам. Закрачих по пътеката надолу и скоро наближих ръба с враните. Ето една снимка да се ориентирате в обстановката.
Реално аз слизам по пътеката водеща към Боботов Кук. Тя се вижда и е тази слизаща надолу към ръба покрай скалата в ляво. По пътеката в дясно се качих от Зелени вир, а пътя ми продължава от ръба в ляво в следващата долина. От ръба направих последна снимка на нагънатите пластове, оставащи във вече преминатата от мен част на планината.
А от ръба на долу ме чакаше един не много приятен каменист сипей.. Но нямаше къде да ходя.. Така че тръгнах през него.
Ако трябва да бъда откровен, това беше най-неприятния момент от присъствието ми в Дурмитор. Първо, не обичам да слизам, и второ слизайки най-мразя сипеите.. Ха..ха… и както казваше един от смърфовете Граучи, който мрази всичко – а най-обичам да мразя…
Но внимателно и отговорно заслизах надолу по пътеката.. Основната ми цел за деня вече беше зад гърба ми. Сега трябваше да сляза до долу и да се кача леко по отсрещния склон, който се вижда на снимката. Там има една много интересна карстова пещера, в която има дебел слой лед целогодишно.
Да описвам как слязох до долу – няма нищо интересно.. Просто местих внимателно крака и гледах процеса да не стане неконтролируемо бърз. Когато бях на дъното започнах да се изкачвам бавно по отсрещния склон. При внимателно взиране би могло човек да види на горната, от къде е направена следващата снимка (или поне аз видях).
И там се натъкнах отново на много изветрели скали в причудливи форми – все едно ручейчета са издълбали канали в тях.
И така докато се озъртах и снимах на ляво и на дясно, без да се усетя пътеката ме отведе пред входа на пещерата.
Тук оставих раницата, намерих ърт кеша, който беше до входа и се вгледах в слоя синкав лед който се виждаше вътре.
Естествено (поне за мен), се отдадох на порива да сляза до въпросния лед. Това добре, ама от линията на снега, която се вижда на снимката нещата почнаха да стават доста хлъзгави. Той, този сняг си е почти лед, а след него черната ивица преди камъните и синия лед си е също откровен лед, който покрилата го мръсотия и кал някак си не успяваха да направят по-малко хлъзгав… Абе доста зор падна, ама пусто племе сме.. не се предаваме.. Така че ето и кадъра от близко до който се добрах.
Този многогодишен лед беше хем мърляв от праха и калта, хем излъчваше една синкава чистота и спокойствие.. Много странно чувство.
След снимката прибрах апарата и се отдадох на моя момент на съзерцание, усещане и смирение.
Няма да споменавам какво драпане и хлъзгане беше обратния път до повърхността и чакащата ме там раница.
Тръгнах..
Отново трябваше да сляза към долината и да се прехвърля през отсрещния ръб. Моята цел беше един бивак даден на картата. Изобщо нямах представа какво да очаквам там, но знаех че има вода и някаква постройка в която да се спи. И тъй като деня напредваше, трябваше да побързам.
Пътеката към дъното на долината минаваше по същите изветрели камъни, но някак си полегнали .. Абе.. много ми хареса..
И тъй като времето напредна, май това ми е последната нормална снимка за деня.
Слязох успешно в долината, прехвърлих се през отсрещния ръб и скоро крачех по една дълга пътека надолу. Видях едни червеникави покриви пред мен. Явно това беше целта. Наближавайки ги, забелязах една пътечка отделяща се от главната.. Още от горе бях мернал, че има човек по нея и с право заподозрях, че води към извора с водата. Тръгнах натам и така се разминах и поздравих с петия и последен човек, който видях в тази планина, е без да се брои ренйнджъра.
Налях вода достатъчно за вечерята и нощта и се върнах към главната пътека. Така не след дълго излязох при въпросните постройки. Оказаха се две. Една по голяма, която може да се каже заслон. Вътре имаше огнище и голям нар. Другата мъничка – явно за дърва и разни други неща. По една характерна миризма се разбираше, че вътре в малката има нещо умряло сравнително наскоро. Надникнах – беше кученце. Стана ми доста тъжно.. Все пак съм си кучелюб по душа..
Влязох в основната къщичка. Вече се мръкваше. Докато имаше малко естествена светлина разпънах спалния чувал и шалтето на нара. Извадих и нещата за вечеря. Точно зад тази постройка имаше нещо като пресъхнало езеро – равно и тревясало с приятна зелена трева. За нула бройки организирах няколко камъка като столче, маса и масичка за газовия примус. Върнах се да си взема подготвените за вечеря неща, но за моя изненада (да си призная, сега се чудя, защо съм бил толкова изненадан) заварих една наперена мишка да ми обследва раницата…
Леле.. сега какво ще правим.. Тоя терорист можеше за една нощ да я направи на швейцарско сирене… Замислих се, огледах се и с радост забелязах няколко доста масивни пирона забити в дърветата на тавана. Без да губя време, организирах всичко излишно в раницата и я увесих на най-масивния от тези пирони. Издържа… Вече спокойно можех да отида да си хапна вечерята навън.
А там ме посрещна прекрасна вечер. Беше хладна но аз бях екипиран. Залеза беше прекрасен.
След което зачаках луната.. тя изгря и обагри същите тези върхове по един особен и магичен начин. Опитах да снимам, ама това което се получи беше бледа сянка на действителността. Все пак ще си позволя да го публикувам.
Стоях дълго и съзерцавах нощната планина. Бях сам и ме беше обгърнала тишина.
Бях сам, но в никакъв случай не самотен…
Беше прекрасен момент…
Не си спомням в колко часа тръгнах да си лягам. Не погледнах часовник.
Просто влязох вътре и се сгуших в спалния си чувал.
Тъкмо мислех, че ще заспя щастливо, когато споменатия от мен мишок се развихри.
За съжаление, народа нощувал в заслона бе избрал като идеално място за хвърляне на боклук тясното пространство под нара. Като резултат имаше поне 5-6 найлонови торби с боклук. И за зла участ в някоя пластмасова бутилка имаше нещо годно за доизяждане. Та мишока започна сърцата схватка с въпросната бутилка. Едно търкаляне започна, едно влачене .. едно гризане… не си е работа… Няма спане.
Виках, удрях по нара.. Мишока замлъкваше за 5-10 мин (като с времето интервала определено намаля значително), след което отново подхващаше битката с бутилката.. Да си призная.. идея нямам колко време мина така.. Накрая и аз умирах от умора, а и явно мишока поотпадна малко… та се оказа че съм бил заспал….