И така… Почна.се….

София – х. Ком

20.07.2012

Идеята за ходенето по пътеката Ком-Емине ме глождеше от много години. Исках много да се пробвам, но както повечето идеи в моя живот (нямам представа, как е при вас) и тази беше някак .. как да кажа – латентна. Беше си там, човъркаше ме по малко от време на време ама … нищо повече. В такива моменти подпитвах познатите си в търсене на съмишленик в това начинание, но най доброто до което се добирах беше снизходителна усмивка. За да бъда честен ще споделя, че по честата реакция беше притеснение за душевното ми състояние.

Последната година попаднах на различни форуми в които разни героични от моя гледна точка люде разказваха патилата си по пътеката. В тази връзка искам да благодаря на сайта на МТБ-БГ. С разказите на Борката и сие компания съм осъмвал не една нощ на клавиатурата. От неговия разказ попаднах и на разказа на Мечо Пух. Възхитих му се дълбоко и след като за още една серия безсънни нощи го изчетох и него, идеята вече мира не ми даваше. Той ме вдъхнови, че дори и сам човек би могъл да се справи добре. То аз по душа съм си самотник, та само такава искра ми трябваше.

Започнах да трупам информация и да препрочитам разказите на успелите вече с аналитичен поглед. Записвах ценни съвети, идеи, места на които имаше вода. Водата беше основно мое притеснение и не без основание, както се оказа по-късно.

Постепенно тази идея ме обземаше все повече. Появилата се директория в компютъра ми с името “Ком-Емине” започна да набъбва. Тъй като това ме вълнуваше доста, все повече започна да се прокрадва в разговорите ми с другите хора. И така, един прекрасен ден (да си призная откровено хич не си спомням кога точно)  се заговорих с Пешо по въпроса. Почти съм 100% сигурен, че трябва да е било на няколко халби бира. Те тогава почват да се водят такива разговори. За моя голяма радост той реагира ентусиазирано и така … взехме, че станахме двама.

Зимата се точеше. И за да бъда откровен, хич не бях недоволен. Предполагам, че всички скиори и бордисти ме разбират прекрасно. В това време, четях разказите на преминалите и търсих нови. Попаднах и на няколко GPS трака, които по-късно помогнаха много.  Един вече пролетен ден, откраднах от работата си някой и друг час и се появих в книжарницата (ако мога така да я нарека) в подлеза пред БСФС. След като закупих емблематичните 7 карти нещата вече придобиха сериозен характер. Да си призная, веднага седнах в градинката и започнах да ги разлиствам замечтано.

С Пешо започнахме да правим списъци на нужната екипировка, набелязвахме храна, обсъждахме стратегии на придвижване. Аз подготвях и описание на аптечката, която смятах да носим. Към този въпрос се отнасях доста сериозно. Ежедневието и работата правеха времето да лети. Бяхме решили да тръгнем някъде края на юли или началото на август. Когато времето позволи. Юли дойде неусетно. И изведнъж се оказа, че трябва да започнем да действаме на високи обороти. Купувахме набелязаната екипировка и снабдявахме храната, която бяхме решили да носим. Естествено в такива случаи по закона на всемирната гадост и служебните проблеми започват да се роят като скакалци. Поне при мене е така. Една седмица в средата на Юли Пешо дойде при мен и каза :

– Давай да тръгваме в понеделник.

Аз изстинах. Къде ще тръгваме.. Имах толкова работа за тази седмица ! Замислих се и смотолевих нещо от рода че няма да мога, че съм много натоварен и т.н. Но ясно си давах сметка, че затишие няма и да дойде, ако не избягам сам. Решихме и заковахме деня петък 20 юли 2012г. Трескаво се заехме да подготвяме багажа. Идеята беше да се доберем вечерта до връх Ком и да спим на палатка под него. Добра идея и много жалко, че не я осъществихме за което бях виновен единствено и само аз.

Петъка дойде. Подготвих багажа си в сряда вечер и по екип хвърлил раницата в багажника на верния Сеат се хвърлих да решавам за последен ден преди пътуването ИТ проблемите на хората с които работех. Е.. да … ама … така се закучи точно този ден… че вместо да съм готов в около 15ч.. в 18 още се борех с един сървър. За всеобща вече радост – успешно. И така .. Пътя беше открит.

Като заговорих за пътя, трябва да спомена, че и това беше малък проблем. Трябваше да намерим някой да ни закара. Тук е момента да споделя и голямата си благодарност към един човек, който макар и да е мой клиент стана и мой добър приятел, за което винаги ще му се чудя искрено. Но света е пълен с мистерии, та една повече…

Да.. Говоря за Краси Джеджев. В момента в който го попитах полу-шеговито дали не иска да се разходи до хижа Ком, той започна да осмисля идеята. Малко по късно получих обаждане по телефона с което той пое ангажимента да ни повлече крак, като ни закара до отправната ни точка. Малко е виното на този свят с което мога да му се отблагодаря за тази услуга. Но обещавам да пробвам да направя каквото мога с наличното.

Наистина обещавам !

След като грабнах пътем Пешо, ние се появихме на мястото на срещата с архитекта Джеджев. Когато колата му се появи с радост забелязах на предната седалка и жена му Ваня. Пътуването започваше добре. Седнали на задната седалка с Пешо, най-накрая се оказахме на път. Трябваше ми малко време за да се отпусна и да оставя всички служебни въпроси и проблеми някъде на изхода на София. Колата се заизвива покрай множеството дупки на пътя София-Лом. Но това беше някак далеч. Важното е, че мечтата, идеята започна да придобива формата на реално приключение.

След успешната и благородна намеса на архитектите Джеджеви с Пешо стигнахме хижа Ком. Е.. Естествено не стана по план, ама… Нали си ме знаете…. Беше късно и идеята за спане на върха повехна. Разделихме се топло със семейство Джеджеви. Заехме стая в хижата, хвърлихме багажа в нея и започнахме да се ослушваме за хапване. Забелязахме голяма организирана група от хора, но никак не заподозряхме, че сме се сблъскали с организирана група на БТС за преминаване по маршрута. Но за това по-късно.

Тук помествам снимката на Пешо пред хижата малко след като пристигнахме. Все пак да ви убедим, че не раздуваме.

В следващите редове ще се опитам да опиша нашето преживяване максимално достоверно. Но ако мога да се позова на една прекрасна книга на любим писател, а именно Георги Данаилов с романа си “До колкото си спомням”, това ще е истината – но моята истина. Т.е. това са събитията, преживяванията, случките … до колкото аз си ги спомням. И понеже всеки от нас носи своята реалност вътре в себе си – смятам че е невъзможно да и избяга. Затова като контрапункт, ще поместя и разказа на Пешо за съответния ден. Така ще видите реалността през очите на моя спътник, или по точно – до колкото си я спомня той.

И сега да се върнем пак на поляната пред хижа Ком. Хапнахме първия боб за пътуването, който беше декориран с наденица, пийнахме по бира и отидохме да спим. Чакаше ни ранно ставане и връх Ком. Както и над 700 км до крайната цел. Но както далеч по умен човек от мен е казал (с леко перифразиране за да пасне към нашия случай) :

Пътешествието от 700 км. започва с една малка стъпка.

Е.. на нас ни предстоеше да я направим утре.